451 градуса по Фаренхайт

Рей Бредбъри

– Хората наистина се забавляват.
– Да, самоубиват се! Убиват!

Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен.

Не можеш насила да накараш хората да те слушат. Те трябва да стигнат до тази мисъл сами, сами да се запитат какво се е случило и защо светът е избухнал под краката им.

Според тях това означава, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като полудели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?

– Хората не говорят за нищо.
– Е, все трябва да говорят за нещо!
– Не, не говорят за нищо. През цялото време дрънкат за разни коли, дрехи или плувни басейни и само повтарят: колко са хубави! Но те всички казват едни и същи неща, никой не казва нищо различно от другия.

Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуването е да мога да говоря за ей такива неща. – Тя подхвърли в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора.

Искам някой да чуе това, което имам да кажа. И може би, ако говоря достатъчно дълго, думите ми ще придобият някакъв смисъл.

-А вие дали сте щастлив? – попита тя.
-Дали съм какво? – извика той.

Нямам никакви приятели. Според тях това доказва, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като подивели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?

-В това всъщност се крие красотата на смъртта: когато няма какво да губиш, поемаш какъвто си искаш риск.

Който не гради, трябва да изгаря. Това правила е старо като света и като младежката престъпност.

Днес всеки знае, твърде е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам! Няма никакви последствия, никаква отговорност. Бедата е там, че има!

Какво е огънят? Мистерия. Загадка. Учените ни разправят разни измишльотини за триене и молекули. Но те всъщност нищо не знаят. Истинската му прелест се крие в това, че той унищожава отговорността и последствията. Ако някой проблем стане прекалено сложен, хвърли го в пещта!

Всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само кости полянката, и истинският градинар. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

Но знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси. Просто ти набиват отговорите един след друг – фрас, фрас, фрас. Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: