Пътуване към себе си

Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.

Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.
При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна.

Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом гледаш с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?

А Димана с тия възторжени очи го превръщаше в герой. Изглежда професионална деформация при нея бе да идеализира. Да, смел, независим и мъжествен става мъжът, щом го гледат женски очи, които искат да го видят такъв! Впрочем има ли женски очи, които могат да харесват самодоволци, страхливци, угодници? Невероятно. Има женски очи, които са отговорни за много подлости на тоя свят. Не всички са така романтични като авторката на родопски репортажи. Да можеха жените да не се влюбват в кариеристи! Да би могла всяка жена да напусне мъжа си още при първата му подлост. Но зад колко компромиси блести един суетен женски поглед, който иска лек живот, удоволствия, пътешествия. Зад колко несправедливости и престъпления стои един алчен женски поглед, който изисква удобства и сигурност. Светът би станал по-добър, ако женските очи знаеха как да гледат мъжа.

Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой.

Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят.

Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците.

Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш. И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето. Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба. Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
Каквото и да те чака!

Дали той смяташе, че такъв вид неопределеност изостря и разпалва чувството? Ако вярваше в това, жестоко се лъжеше. Половинчатост – най-окаяното състояние.

Заричах се никога вече да не се поддам на случайните му ласки.Но пред него отново се превръщах в една усмивка.После прехвърлях като броеница нехайно изтърваните му думи, жестове, погледи, зърно по зърно. И най-малкия намек, и най-неуловимия нюанс пазех като последен, натежал от сбогуване.

А нашата връзка с Влад бе случайна. Той бе създал ултрамодерни отношения помежду ни. Никога не назначаваше ден, час и място, за да се видим. Всяка наша среща бе като първа и последна. Висях във въздуха дори когато ме държеше в прегръдките си. Пред мене зееше утрешният ден като бездна – без сигурност, без очакване, без радост. Може би той не искаше да се оплита в обещания и задължения. Желанието му да ме види ме настигаше като внезапен вятър, отнасяше ме отвъд облаците и ме оставяше неопомнена. Дали той смяташе, че такъв вид неопределеност изостря и разпалва чувството? Ако вярваше в това, жестоко се лъжеше. Половинчатост – най-окаяното състояние. Такава любов на ненадейни залпове ме угнетяваше. Без вътрешна подготовка, без тръпно очакване, без цялостна предварителна нагласа – аз не можех да се вглъбя в щастието, не можех да го усетя. Завърташе ме като връхлетяла изневиделица вихрушка и докато се осъзная, пак бях сама. А може би той искаше да ме изпита? Едвам издържах тая война на нерви. Досега не бях се издала. Ни веднъж не го запитах какво чувства към мене, какво мисли. Все едно че никак не държах на това. Всяка наша близост носеше тръпчивия вкус на прощална. Целувките ни бяха като на перон. Затова думите добиваха страшна подводна сила. Всяка негова случайно изтървана шега или премълчаване ми звучаха като присъда. Оставах изтерзана от догадки, унизена, несигурна. Заричах се никога вече да не се поддам на случайните му ласки. Но пред него отново се превръщах в една усмивка. После прехвърлях като броеница нехайно изтърваните му думи, жестове, погледи, зърно по зърно. И най-малкия намек, и най-неуловимия нюанс пазех като последен, натежал от сбогуване.

Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си собствената си смърт, да имаш героизма да дружиш със собствената си смърт. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, защото твоето чувство е нейно. В тоя миг усещаш в себе си разбиването на атома.

Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си.

Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: